Играта е пренесена на закрито, върху дървена маса, покрита със зелена тъкан, за да имитира тревата, като масата е била обградена по краищата с най-обикновена преграда. Топките са били по-скоро търкаляни, а не удряни, с дървени пръчки, наречени “мейсиз” ( от английски “mace” - боздуган; жезъл). Терминът “билярд” идва от френски, или от думата “billart” – вид дървена пръчка (щека), или от думата “bille” – топка.В началото играта е играна с две топки на маса с шест дупки, с вратичка, подобна на тази при крокета и отвесна пръчка, използувана за цел (мишена). През 18-ти век вратичката и целта постепенно изчезват, като остават само топките и дупките. Повечето от информацията ни за ранния билярд идва от записаните резултати от играта на членовете на кралското семейство и на благородниците. Играта е била позната като “Благородната игра на билярд” в началото на 19-ти век, но съществуват доказа-телства, че играта е била играна от хора от всякакви професии от самата й поява. През 1600 г. играта е била достатъчно известна на обществото, за да бъде спомената от Шекспир в “Антоний и Клеопатра”. Седемдесет и пет години по-късно, първата книга за правилата на билярда споменава за Англия, че “има само няколко важни града, в които няма публична маса за билярд”.

Щеката за билярд се появява в края на 17-ти век. Когато топката се намира близо до перилото на масата (ЗАБ. от английски “rail” - перило, ограда, парапет) “мейс”-ът е бил много неудобен за използуване, поради голямата му глава. В такива случаи играчите обръщали “мейс”-а обратно и използували дръжката, за да ударят топката. Дръжката била наречена “кю” (queue – опашка, край), откъдето идва и думата “cue” (кю). За дълъг период от време само на мъжете било разрешено да използуват щеката “кю”; жените били задължавани да използуват “мейс”-а, тъй като се предполагало, че има по-голяма вероятност те да скъсат плата с по-острата щека “кю”.

В началото масите имали плоски отвесни стени за перила (ВИЖ по-горе) и тяхна функция била само да предотвратяват падането на топките от масата. Те наподобявали бреговете на река и дори били наричани “banks” (брегове). Играчите открили, че топките могат да отскачат от перилата и започнали нарочно да ги използуват. Ето защо “bank shot” е удар, при който топката се удря така, че да отскочи от борда, като част от целия удар.

Оборудването за билярда се развива много бързо в Англия след 1800 г., най-вече в резултат на Промишлената революция. Кредата започва да се използува за увеличаване на триенето между топката и щеката дори преди щеките да имат накрайници . Коженият накрайник на щеката, с който играчът може да придаде странично въртене на топката, се налага изцяло през 1823 г. Посетители от Англия показали на американците как да използуват въртенето на топката (spin), което обяснява защо се нарича “английски” в САЩ и никъде другаде. (Самите англичани го наричат “side” – сайд – страничен удар.) Щеката от две части се появява през 1829 г. Аспидът става популярен като материал за плотовете на масите около 1835 г. Гудиър открива вулканизацията на каучука през 1839 г. и от 1845 г. той започва да се използува за бордове. Около 1850 г. масата за билярд е еволюирала съществено почти до съвременната си форма.

Преобладаващата игра на билярд в Англия от около 1770 год. до 1920 год. е Английският билярд, който се играе с три топки и шест джоба на голяма правоъгълна маса. Съотношение 2:1 между дължината и широчината става стандартно през 18-ти век. Преди това не е имало фиксирани размери на масата. Традицията на Английския билярд е пренесена в наши дни най-вече в играта на снукър /сложна и колоритна игра, комбинираща нападателни и отбранителни аспекти, която се играе със същото оборудване както Английския билярд, но с 22 топки, вместо 3/. Английският апетит за снукър може да се сравни само с американската страст към бейзбола. Състезания по снукър се провеждат ежедневно в Англия.

В значителна степен това е неофициална игра, играна от известни и влиятелни личности и характери. Личности като Ралф Грийнлийф, който привличал жените с добрия си външен вид, както и младият феномен Уили Москони, са причината за издигането на играта до национална значимост. Популярната ежедневна игра до 80-те години на 20-ти век е 14.1, която по принцип означава, че се вкарват топки докато остане една, останалите се подреждат отново в триъгълника (с липсваща топка на върха му), разбиват се с останалата топка и продължавате да играете. Москони имал ненадмината серия от 526 като постижение и той спечелил 15 титли за периода 1940-1957 г. Москони, както и Джо Дейвис преди него, издига пул-билярда в Америка до нови висоти и предизвиква масов интерес към него.

Пулът е игра, в която изискването за непрекъснато вкарване на топки я прави не толкова непредсказуема и невъзможна за спечелване от по-слабите играчи – обикновено печели най-добрият играч. Ето защо се развива вариант с 9 топки, при който единствената топка, която се зачита, е деветата топка. В следствие играта вече не е толкова предопределена и ясна и всеки един има своя шанс. Започва раздвижване на нелегалните залагания с големи размери на залозите и така се появява хазартния имидж на пула. Играчи като Москони, които можели да вкарват много топки непрекъснато, печелят много пари от тази възможност и очевидно, рядко губели.

През 70-те години на 20-ти век се появяват разни индивиди, които издигат играта на ново ниво. “Минесота Фетс” (Дебелакът от Минесота) и “Фаст Еди” (Бързият Еди) са двама от харизматичните играчи, които нахлуват на сцената и предизвикват интерес. “Фаст Еди” допринася много за издигането на пула от недобрия му имидж, като той е прототип на героя на Пол Нюман от филма “Хъстлър” (Играчът - 1961 г.). Това довежда до края на хъстлърите (играчи, които играят специално, за да спечелят пари), тъй като хората стават параноични към тези, които искат да играят на пари. Това също така води до значителен интерес към играта. Започва издигането й, което продължава и през 80-те години.
В този период започват да играят и хора като Стив Мизерак, които не са склонни към игра на пари. Имиджът на пула като хазартна игра все още съществува и някои играчи, като Ефрен Рейс и Ърл Стрикланд, които са започнали като хазартни играчи, но са сменили имиджа си, допринасят за промяната. Все още популярната игра е 14.1, но турнирите и интересът се насочват към Девет топки, поради интереса на публиката и непредсказуемостта й – с появата на пула по телевизията, хората искат да гледат бърза игра, а не бавното и монотонно вкарване на топките в 14.1. Пулът започва да губи хазартния си имидж, но не и характера си.

80-те години на 20-ти век са златната ера на пула и светът видя появата на много звезди в играта. Ник Варнър, Си Джей Уили, Ърл Стрикланд, Джони Арчър и много други започват да предизвикват звездите в изумително модната игра в Америка. Вторият филм с Пол Нюман и младата нова звезда Том Круз излиза по екраните през 1986 г. и представя сместта от хазартни играчи и вече същесвуващата турнирна игра. Това се посреща с нов взрив на популярност и с откриването на стотици нови билярдни зали.

През 1999 г., на световния шампионат в Кардиф, Бари Хърн включва пробно “Девет топки” и англичаните са заинтригувани от тази версия повече от снукъра. Също така, купа “Москони”, алтернативно разигравана между най-добрите европейски и американски играчи, не престава да завладява интереса на зрителите и получава добър рейтинг. Играчите на снукър също оценяват играта и играчи като Стив Дейвис и Джими Уайт, които открито харесват играта, вземат участие в турнири, които привличат вниманието на любителите на снукър дори повече от турнирите по снукър, поради бързия ход и интересните играчи.

Използван е материал от www.impulse-billiard.com